Имам си нова цицина на главата от вчера. До старата от оня ден се цвъкна, след като ме удари поредният камък, който бях „хвърлила” назад в миналото си по един от всичките си опоненти, с когото пресечните ни точки са били неплодотворни, в сблъсък под морското равнище на приятелския диалог. Всеки ден ставам собственик на нова, не знам докога ще издържа, но забелязах, че си ги нося подобаващо – със здраве. Нали съм виновна, не парадирам, мълча и се правя на изненадана, а хората около мен поклащат глави и цъкат с език „горкото момиче“, обаче под прошарените им коси и оголели темета, виждам неловко прикрити и техните цицини, за които се правят, че ни лук са яли, ни лук мирисали, а аз цъкам с език, почесвам си моите и си чакам следващата, като дете, успокоено от факта, че не само неговата задача е сгрешена. Като си хвърлях „камъни“ навремето, идея нямах, че всъщност няколко крачки напред, застигат самата мен, а оня – за когото са били предназначени, отдавна е поел по друга околовръстна траектория. Сещате се – теглите и мерите през Вашата камбанария, изчислявате до точност математическа, впрегнали всички познания придобити през годините, как точка А ще стигне до точка Б, ако …
Обаче – НИЦ! Оказва се, че задачата имала няколко решения. Пък и като се замисля, може й учебниците ни да са били издадени от различни издателства навремето. И ей ме на, с поредната цицина.
Утре – още.
Ще взема да се отдам на хуманитарните предмети.
