Обърквали ли сте толкова много живота си, че в един момент да се молите за дъно, и то да ви се струва като спасителен вариант, като нещо, за което най-силно копнеете в този момент, а дъното все да не идва и да не идва?! Е, аз съм обърквала нещата.Ама толкова главозамайващо оплетено, че мозъкът ми започва да стачкува и се самозаключва, като блокира напълно. Как ли не съм го молила да се върне при мен, лазила съм на колене в кашата, която съм забърквала и съм яла попарата си още гореща, докато гърлото ми се е разранявало и свивало в отказ да преглътне.И знаете ли кое е най-страшното? Че след като се нахраня „обилно” с помия, след като тя отлежи в корема ми и ме сполетят човешките природни нужди, придружени със спазми под лъжичката, точно тогава осъзнавам, че всъщност мозъкът, на когото съм се молила да ми помогне е сътворил цялата картина, в която съм се вписала под неговото „вещо” убеждение, че аз съм виновна. А е бил той… Най-големият ми враг и най-големият ми приятел. Ужасявам се от факта, че е способен, ако му скимне да ме погуби, дори физически да ме убие. Осъзнавали ли сте факта, че един от най-големите ни врагове в живота е нашият мозък? Колкото и велико произведение на Божията промисъл да е, толкова е изпълнен със силата да убива, да убива не други, а самите нас, неговите собственици…
Как го осъзнах? Докато ядох кашата си се молих на Бог за поредната доза помощ, като след всеки път, когато падам надолу. И се молих не с мозъкът си, с който „надробих”попарата преди това, а със сърцето си! Да, със сърцето си! А той – мозъкът ми стачкуваше и ме беше обсебил с гибелното чувство на вина. Моят „приятел” ме изтезаваше, като поробител, а само една крачка по-напред ме караше да върша неща, за които ме убеждаваше с цялата си същност, че ще ме доведат до там, до където искам да стигна. Не бях си и помисляла за кал, представях си поне поляна с цветя, ако не небе…
Обърквали ли сте толкова много живота си, че в един момент да се молите за дъно…
