Той ме причаква почти всяка вечер,
тихо на нашата улица.
Точно тогава се свива сърцето ми,
идвайки нервна зад ъгъла.
Плахо ме спира и неумело,
нещо решава да каже.
Виждам в очите му всички въпроси,
а ме задавя с мълчания.
После ми казва, че е студено,
знаейки – че горя.
В този момент на предателство – времето,
ми отмъщава с тъга.
– Хайде, ще тръгвам! – се оправдавам
и ме заливат мъгли,
а ми е толкова тъжно – признавам,
и някак странно боли.
