Жената в мен отдавна се предаде.
Обу крачоли, хвърли рокли – грим.
Осъмва сутрин нервна на педали.
Разхожда кучета – вместо любим.
Пресмята дълго в нощи пред заплата.
В опашки се реди, за къшей хляб.
Децата и́ се сърдят за отплата.
– Ти, майка ли си ни, или си враг?!
Кога пораснаха насред живота ми,
премазан от трамваи и бетон.
Държах ли им ръцете, Боже Господи!
Създадох ли в света им бащин дом…
Успях ли да обяздя ветровете,
преди да ме обяздят първи те.
Защо сънувам в нощите си цвете
и сякаш ми ухае на небе.
