Когато споря – хапя и доказвам
недоказуеми по принцип зли вини,
когато те ядосвам – лая бясно
и мигове превръщам във войни.
Когато провокирам – късно вечер,
а сутрин си отивам сам – сама
и всичко ти изглежда тъй обречено
след зейналата в нищото врата.
И всеки път, когато ми е криво –
те връзвам с думи, с болки – със лъжи…
не ме проклинай… моля ти се… чуваш ли…
тогава си спомни, че ме боли…
Заслушай се във пулса на сърцето ми
да бъда лоша – вярвай не е лесно,
по навик се опитвам да ръмжа –
когато се изгубвам в тебе често.
А пък на мен така ми се разтапя –
след зимата, след тази тишина,
обезцветена съм – до много тъмно сиво
и някак си приличам на мъгла.
Дърветата – изпразнени от птици,
а аз стоя – прегърнала дъжда.
Изглежда много дълго те измъчвах –
не искам да ме помниш все така.
В една илюзия, че сме щастливи –
със цялото си смешно отчаяние,
смалявам се почти на две половини
едната бяла, другата във черно.
Не ми достига въздух и се сбръчквам –
изглежда ти е много, много мъчно…
ужасно не на място и изгубена –
аз вече спрях да чакам и си тръгнах.
