Щастието живеело в най-отдалечения квартал на един малък и свит на кравайче между бедрата на Рила и Пирин град. Аз нали съм си северно момиче, провесило се влюбено на врата на големия и красив Дунав никога не бях предполагала, че нещо толкова търсено, като златна мина, и желано като тото джакпот от неделен тираж се крие в крайните квартали на родната ни все по-крехка напоследък татковина. Открих го случайно. Беше излязло с ококорени по детски, красиви очи насред родното население на социалния мегдан да търси своето щастие, нищо неподозиращо, че всъщност щастието е самото то, в свят, където във вените на пулсиращия ни век, приятели, познати и непознати тропкаха нон-стоп, он-лайн с пръстчета си по клавиатурите и показваха завидни умения да се крият и преобразяват зад модерни компютърни игри и танци, във вихъра, на които изгубваха сам сами себе си в желанието си всеки един от тях да бъде забелязан от мечтаното щастие и да бъде отнесен на някое по-добро място, нов адрес или различен фейсбук статус в личния си профил. По същото време, на същото място, съвсем случайно бях и аз, въоръжена до зъби с нетърпение, белег на овенския ми нрав, безкомпромисно решена да видя лицето на това красиво създание, за което се носеха легенди много преди времето на Христа, да не кажа от безкрай еони на квадрат. Правех се на приятно разсеяна.
Та нали вече имах своята голяма любов – големият и наперен тих бял Дунав, но в основата на женската ми природа дремеше божественото явление за всички човешки същества изваяни по божий образ и подобие: „Искам любовта пък!“ „А аз я исках веднага!“ – зодиакален девиз, който ме замеря от всеки хороскоп. Та сърфирам си аз по виртуалните пътеки, които си бях набелязала и хоп – щастието! Леле, едно такова кротичко и добричко, гледа ме и се кокори, а в ръцете си държи – моята Любов. Лайква по детски и се усмиихва приятелски. Познах го веднага – То, заблудено измежду витруалния свят на илюзии и натоварено с очакванията на много търсещи го и тръпнещи сърца, залостени в пишещи пръсти. Замълчах, седнах на края на монитора и дълго съзерцавах символите, с който разговаряхме през тихите нощи, 1800 на страница по български държавен стандарт, ако се печелеха пари от нещо такова, сигурно щяхме да станем богати, само че то бе търсило мен, а аз него и богатството не значеше абсолютно нищо. Съблякох душата си гола още в първия миг. Знаех, че добрите момичета не правят така, и че трябваше да мине подобаващо много време, преди да му се отдам, но аз бях северно момиче с южна душа и ми беше втръснало от студените,
задкулисни игри на запада, баща на виртуалния свят, в който „съществувахме“, където царуваше бетонен и безпощаден на пръв поглед ред и хармония, за който се плащаше висока цена. Чувала бях, че някои плащат с живота си… Нека другите момичета спазват европейските норми,
моето щастие нямаше време, то жадуваше да се случи, уморено от хиляди „споделяния“, „харесвания“ и „приятелства“ и аз отразих душата му на мига. Не с бутон, а със сърце. Съдба ли бе или случайност – не знам, не знам дали това изобщо има някакво значение, но вярвайте ми – щастието съществува, а моето живеело в най-отдалечения квартал на един малък и свит на кравайче между бедрата на Рила и Пирин град,
а аз нали съм си северно момиче имах нужда от неговата топлина, и въпреки, че бях провесена на врата на големия и красив тих бял Дунав
реших безкомпромисно, и като за последно да последвам моето щастие, и не в оня отдалечен квартал на един малък град, свит на кравайче между две красиви планини, а накрая на света…
Сега и завинаги.
Амин!
