Очите му – най – чаканата пролет,
в която птици свиват в мен гнезда.
Говоря им, говоря им – говоря,
рисувам по чаршафите цветя.
Сред устните му спират ветровете –
бездумна красота, та чак боли,
в най – тихото си любя се с ръцете му
и тайно си представям, че вали.
Събира ме във себе си – до капка,
по – тъмните къдрици на нощта
и става някак щуро – непонятно,
с вълшебното заглавие „Съдба“
