Той е пришката на петата ми,
не се надува в златна халка на пръста ми.
Тича след мен и догонва съдбата,
и е в този стих, скрит в измълчаните думи.
Той е белият косъм на дните ми,
измъдруваното ми утро и нервното снощи.
Той е в плиткото на душата ми,
което ме дави все още нощем.
Той е мрачния ден след неделята,
инатящ се на дъното в лявата ми обувка,
цял ден ми убива и ми драска,
за да ми напомня с цялата си любов, че съм жива.
Маргало
