Полепнала по двете ти ръце,
едва успявам дъх да си поема.
Хиляда волта ток плътта тресе
в небето ме изстрелва, но не ме убива.
Очите ти – светкавица и гръм,
забиват се – цял свят изпепеляват.
Кошмарите ми, страховете – като в сън
събличат и във синьото си свободата ми даряват.
По кожата рисуваш с дъх небе,
разливаш се – опиваш всяка клетка.
Пиянството към гибел ме влече.
„Убивай ме, убивай ме!“ – ти шепна.
Във устните ми сееш семена,
сърцето ми със нафора помазваш.
Гърдите ти изтръгват в мен студа
и аз покълвам и отново за мига в света се раждам.
Нощта угася всяка суета
и в тишина притихва и се свежда.
Флуидена – без капчица вина,
пулсирам пеперудена и много нежна.
Дъга свенливо – цветна покрай мен,
воалено отгоре ме покрива.
Контурите на двете ти ръце,
воалът разтопяват и го вдигат.
Възкръсва голотата под дъжда,
отдава се земята на небето.
Умират мигове на самота,
ръцете ти приспиват в мен детето.
За първи път от толкова луни,
едва във тази нощ успях без заем,
да се разтворя в нечии очи
и в тях да се взривя и да позная
на всичкото – безкрайно Битие,
на полетът ми – вихри непознати.
В ръцете ти – не в нечии ръце,
а в твоите – обични и познати.
