И колкото и обич да ти нося,
събрана с нежност в двете ми ръце,
усещам, че не мога да се боря
с разбито ти, сгърчено сърце.
Захлопнал си вратата му. Пред прага
седя и чакам – просеща любов.
Отвътре чувам стон от болка стара
над мен – небе, пробито – с тъжен зов.
Безсмислено е, и е непростимо,
дали да я захвърля обичта…
Целувам я – погалвам я ревниво,
отварям шепи. Боже – отлетя!
И ето – нямам нищо, само спомен.
Дори плачът ти вече ми е чужд.
Студен е тротоарът.
Зимна нощ е…
Пред кой ли праг ще спра във този студ…
