Не ме карай да те обичам.
От стари обичания си строших врата.
С фрактура във шини и бинтове
едва си спасих любовта.
Инжектирах си ваксина – да ме пази,
да не ме застига поглед заразен,
висока треска да не ме полази,
дори си пия витамините – през ден.
Страх ме е да те обичам.
Ще се доближиш, ще кихнеш смутен,
ще ме целунеш нежно – и ето:
твоят щам ще влезе във мен.
Ще те заобичам до лудост – неистово,
душата си за теб ще предам,
очите ще са слепи пак за истини,
сърцето ще гори във трескав плам.
Не искай от мен да те обичам.
Ако и тази обич ми строши врата?!
Ако болката пак ме препъне?!
Ами кървящите ми колена?!
Тази обич е болест коварна! Знам!
Като грипът през зимен сезон,
щом подухне си мислиш, че ласка е,
но те сваля за миг – на легло.
Аз съм вече голямо момиче,
слагам шал, ръкавици, палто.
Всеки месец съм на профилактичен,
с витамин „ C “, с инфлуцид, с терафлу.
