MARGALO
Вятърът е виновен, че съм ти бясна.
Слънцето, дето цял ден се крие.
Червилото, което си купих с аванса,
ъгълът, преди да завие.
Бримката на чорапа ми,
клюкарките пред блока.
Прогнозата на Чолаков по „БТВ”
и няколко идиота.
Оня, който целуваше онази,
козирката над входа.
Свекървата и баща ти,
числеността на народа.
Вятърът е виновен, че съм ти бясна,
синята риза с райета.
Струва ти се опасно?
Я пак мисли, рожбо клета!
Рей Бредбъри – Вино от глухарчета – ФАЙЛ ЗА ТЕГЛЕНЕ
Любовно писмо до едно детство…
Лятото на 1928-а е златно време за едно подрастващо момче. Лято на ябълкови дръвчета, окосени ливади и нови гуменки; на бране на глухарчета и на преяждане с вкусните гозби на баба; време на скърби и чудеса, на златни пчели. Магично лято, през което времето сякаш е спряло в живота на дванайсетгодишния Дъглас Споулдинг – запечатано от несравнимия Рей Бредбъри.
Върнете се с майстора Рей Бредбъри там, където е вечният дом на сърцето, във времето на сбогуване и недоловима, изумителна промяна, където силният вкус на „Вино от глухарчета“ остава по езика като лелеян спомен…
Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.
„Бредбъри има своеобразен стил, на който мнозина са подражавали, но който никой не е успял да имитира.“
Портлънд Орегониън„Няма по-опростен, но и по-задълбочен стил от този на Бредбъри. От най-обикновени думи той твори образи и настроения, които остават завинаги у неговите читатели.“
Сан Франсиско Кроникъл
Любов на Елиф Шафак – ФАЙЛ ЗА ТЕГЛЕНЕ
Това не е притча за суфизма и исляма.
Това е книга за свободата да търсиш своя Бог.
Това не е разказ за средновековния поет Руми и дервиша Шамс.
Това е книга за мъката да откриеш път към себе си.
Това не е съвременната история за романтичната връзка между американка и шотландец.
Това е книга за радостта да намериш път към другия.
Това не е любовен роман.
Това е книга за любовта.
Елиф Шафак пише „Любов“ в продължение на 15 години и половина. Увлечена по суфизма още като студентка, авторката е вдъхновена от историята на странстващия дервиш Шамс от Тебриз и средновековния духовник, мистик и поет Руми. Във времена на фанатизъм и класови предразсъдъци те отстояват духовността, която носят в сърцата си, и отварят дома си за хора от всички прослойки на обществото. Твърдо вярват в учението за любовта като основна градивна частица на живота, любовта, която свързва хората през векове, култури и географски ширини.
Преди да се превърне в световноизвестен поет, духовният учител Джелаладин Руми търси себе си сред необяснима самота. Въпреки хилядите си почитатели и ученици Руми чувства, че нещо липсва в живота му. Странстващият дервиш Шамс идва в отговор на молитвите му. Тяхното приятелство променя живота на Руми завинаги.
Ела Рубинстайн е 40-годишна домакиня от Бостън, майка на три деца и рецензент към литературна агенция. Първата й задача е да прочете и оцени „Сладко богохулство“ – роман, написан от напълно неизвестен автор на име Азис Захара. Книгата на Захара разказва през погледа на различни хора за пътя, извървян от Шамс към Руми, както и за ролята, която дервишът изиграва при трансформирането на успешния, но нещастен духовник, в отдаден мистик, страстен поет и защитник на любовта. Завладяна от „правилата“ на суфизма, които защитават равенството на всички хора и религии и искрицата любов, която всеки носи в себе си, Ела осъзнава, че историята на Руми е огледало на нейния живот и че Захара – както Шамс, идва, за да я освободи.
ЛЮБОВ обединява в едно Изтока и Запада, минало и настояще, за да даде на читателя завладяващ, драматичен и жив разказ за любовта. Това е книга, която ни оставя без дъх, но най-вече отговоря на големия въпрос: „Как любовта може да промени живота ни?“.
Смърт, смъртчице! Курво, проклета!
Колко струваш? Продажна ли си?
Дай цена, ще ти купя сърцето,
само моля те, си върви!
Стига вече навред си мърсувала,
ненаситна, разгонена кучко!
Колко много мъже те имаха,
колко майки кълняха те дружно.
Не ти стигнаха! Нямаш насита!
Блазни те да умират за тебе!
Да им спира сърцето зáлудо.
Докога ще се гавриш със мене…
Докога…
Докога…
Остаря…
От невъзможност бесиш и колиш!
Аз ти запомних лицето, предателко,
срещнах те в много адреси.
Името ти по вратите виси,
криеш се зад приятели,
в некролози и очи,
крадеш любими и познати.
Смърт, смъртчице! Курво, проклета!
Да ти направя кафе?
Да седнем тая нощ двете
и да се разберем.
Кръст ще сложим на масата.
И не точи лиги по мъжа ми!
Аз съм му най-мила! Ясно ли е!
Гръм да те порази за години!
И не докосвай децата ми,
пепел ти на езика!
Както си силна и властна,
ще ти извадя очите!
Искам да се събуди целият свят по-добър,
ако за теб съм причина да се оттеглиш –
АМИН!
Аз съм ти свободата!
После се отречи от хората на земята…
Моля те Смърт, да вървим!
Часовете станаха есенни,
чувствата – зимни,
усилията невъзможни,
любовта – ранима,
сутрините нежелани,
мечтите с бодли.
Ръцете бесят,
очите лъжат,
градът опустя.
Любовта с два куфара, тъжна,
не искаше и да чува.
Излезе куцукайки навън.
– Моля те, Любов! –
крещях през прозореца, като луда! –
Аз още те мога!
Любовта седна на ъгъла,
видимо плаха и все още влюбена,
загледана в нищото, и простена:
– Заблуда!
Ни́е така сме измислени още с първия дъх,
да обичаме силно, защото
трябва в много любов да пребъдва светът,
а пък черно и грозно е злото.
Има много пътеки, но към Бог е една,
изначална, навътре в сърцето.
Наполовина е смърт – наполовина съдба,
с вяра ражда Живот в Битието.
Аз така съм измислена още с първия дъх,
много важно и много просто,
ако нужна съм днес и сега на света,
тук ще бъда, поиска ли Господ.
Тук при теб съм Приятелю, в твоя живот,
за да можеш, когато осъмнеш –
сам, единствен, отчаян и мъничко лош,
мойта мисъл за теб да прегърнеш!
„Таласъмир Вампиров беше същество от отрицателен тип,
според приказния регистър… „
Стела Доковска
Из: „Приказки от Псиландия“
Цял живот Таласъмир
беше като трън в пета
и в държава от вампири
той се вписваше едва.
На фамилия прочута
изявен – достоен член,
в злост и пакост да пребъдва,
пръв наследник – мисионер.
В обществото на вампири
нямаше закон и ред,
в който хем да си вампирест,
хем добър за род и чест.
Светлината в Таласъмов
беше срамен, грозен факт
и системата със ужас
го нарече дружно: „Враг!“
Външността му страховита
наследена от баща,
плашещ цялата прочута
приказна по дух страна
му създаваше проблеми
и за зла беда така,
Таласъмовите вопли
стенеха от дън душа.
Нямаше минутка мира.
Цял народ гласува „ВОТ“
и с тъга Таласамиров
се сбогува с дом и род.
Косощръкова въздъхна:
– Майка съм му, но уви!
Той не е вампир за слава,
нищо, че ще ме боли!
А Обесников – баща му,
наместо зелен – червен,
се засрами и отсече:
– Син ми е, но край! Без мен!
В таз’ земя царува грубост,
страховитостта е цел.
Тук доброто се бичува!
Този син е срам за мен!
Тъй останал без подкрепа
клетникът да дири брод,
тръгна си съвсем изгубен
без семейство и народ.
Участ жлъчна го последва
и с кръвясали очи,
Вампирясников се стрелна
към незнайни ширини.
Тромав и наглед ужасен,
той пристъпи в чуден свят,
свръхестествено прекрасен,
антипод на гняв и страх.
Омагьосан от доброто,
своенравен и красив,
дето феите са боси,
а пък вещиците – мит.
Цял живот Таласъмир
беше като трън в пета,
и не вярваше, че милост
заслужава той в света.
Във регистрите записан:
„грозен и ужасен гном“,
по рождение орисан,
злободневен – по закон.
Но в страната на елфини,
ефимерност и мечти,
Таласъмов неумело
заживя и преоткри,
че в душата му стаена,
дявол знае как така,
красотата „забранена“
се събуди на МИГА.
