MARGALO
Аз няма да падна. Обичам калта,
познавам я още от малка.
Баща ми показваше често със власт,
жена ли си – тъпчат те: „Мамка ти!“
Години облизвах от устните кал,
а нощем болеше до фибра.
Но аз се научих, смиря ли се, знам,
един ден калта става глина.
Прощавам ти. Нищо, че силно боли,
аз пак те обичам, повярвай ми.
Когато прощавам светът е красив,
защото го гледам с душата си.
Такава ме обичай –
имаш само мене.
Във този миг,
във този час –
Сега!
С тъга не ме обличай –
с обвинения.
Прощавай ми,
единствен Ти
в света.
Защото те обичам
съм различна.
Във този свят,
на таз Земя –
Во Век!
Целувай и прегръщай
безнадеждно.
Боли те,
но без мене –
няма Теб!
Вече бях там, където исках да бъда.
Тази част от живота си наричам Съдба!
В песъчинката малка се побира Всемира,
а дъждът се налива в лоза.
Не ми се иска да съм другаде – вече не!
Сега ще си кажете: „Луда!“,
но пред мен е повярвайте синьо небе,
и съм Там, за където пътувах.
Ех, силно момиче! На 20, на 40, на 62!
Не ти ли преля от обичане,
не се ли прегърби от мъже?!
От пожълтели пердета и делници
не ти ли присядат лъжите,
и всички препили тръпки,
и все да те плашат, и все да те дебнат,
пияни човешки постъпки.
Ех, силно момиче! С бумтящи в очите огньове,
с два кръста в гърдите,
с дузина разцъфнали дворове.
Посяло децата си в химни към Бога, и пяло.
Копняло да диша.
Незнайно, но как, оцеляло.
Наричам ти стих! Ей този, и сядам до тебе!
Не ти се говори, аз знам – ще мълчим,
и на мен ми е време…
От притчи и песни, от стихове – побелях.
Двата кръста ти искам!
Ти от днес ще живееш без тях!
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти,
се молят, да не те мога.
Молят се, да те боли.
Да те боли точно от мене, да те ранявам точно аз.
Всички жени, махали зад завоя на времето, за да ги видиш –
сега са на крак.
Сега са на крак и веят байраци.
Сега палят огньове и развяват безбожно коси.
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти –
показно правят жертви и обявяват войни.
Предполагам, че са самотни – порцеланови някак и пясъчни.
Под греховната крива на мрака –
шият байраци и чакат.
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти –
не предполагат, че точно аз, че точно на мен в живота си,
даде права за това:
да те боли точно от мене, да те ранявам точно аз;
да ти родя дете от стихове, да го кръстя на тях.
Аз трябва да се засрамя, ти – да спреш да ме гледаш с очи,
но животът е толкова кратък…
Целуни ме, Любов!
Да мълчим.
Гуркия идийот са улюбил у мене.
Пък ас куга била съм вярна, ич ни знам.
То даже нощем дукът спъ съм ду кулене
у локви, върлям къч и мажа с кал.
На сляпата ниделя съм рудена.
Ужасна – нивъспитана жина.
Тя даже майка ми виднъш на мене
ми речи: „Ша съ утрикъ!
Брех! Ти си дъще, тъй пруклета,
чи, олам, нервите ми изпили.
С баща ти, зорлем, толкус деня
са дърлями сакън, с куси!“
Ох, казвам ви, гурко на тия,
които са улюбят у мен.
Жина съм убава, ни крия,
ма вътрешну съм дзвер гулем.
Угода няма. Ни кулай
намира ми са у тос живот.
Идин на ими Никулай,
ма проба да ма прумини. Той прос!
Уцъкли си учите бясну и вика:
„Ша та вкарам у ред!
Жина си казвам ти, ужасна,
ма ас съм улюбен! Чий пуйет!
Ни мой така да та испусна.
Чи ас куга съм дал фира.
Ша та утупам, ша та лъсна,
пък белким станиш и жина!“
Ох, Боже мой, какъв муй зора!
То и ас съм зла, ама личи.
Ни млъквам да са пуля, ора,
и всеки знай: „Тъс как крищи!“
Сига, сакън – тос улюбен у мене.
Ма божкеее, улюбен ду захлас.
Како ли ша ма прави, леле,
съ чуда и надавам глас.
Па той идин такъс, васпитан.
Ни тропа с крак – па и мълчи!
Исказва са куга гу питам,
и гледа ма саде у учи.
Сидъ и мисла, пак сидъ.
Пуйното времи сафирясвам!
Тос има лози и асми!
Ша иска да купая – ясну!
То ут далеку му личи!
Таквис кът негу ги пузнавам.
Дукарва на чувек – мълчи,
пудере ша излези дявул.
Ни знам како ми стана, ей!
Дан мислити, чи ми и лесну.
„Виж ко – съ дзверя – чуй дубре!
Ша та убивам, туй и чесну!
Ина съм си на мен! Мчи да!
Субственуръчну та изкормвам!“
Па он ма фана за уста,
и ма цилуна невъзможну.
Брех, стана тя ина биля!
Куга испуснах гу ут поглед!
Цилуна ма така у уста,
сига съм негувата кобра.
Въпрос на чест било тува –
да ма убича, да цилува,
па аз да съскам. Ама на,
чувека са указа убав!
Не ща да знам къде със любовта
зачевали деца, и сте мечтали.
От кой бакалин вземал си солта,
пердетата във хола. Как те гали.
Какво „до вечност“ си и́ обещал.
Червени, руси, черни ли, косите и́ са.
Във скута и́ намирал ли си храм,
мирясвал ли си в устните и́ скитайки.
Опитвал ли си да напишеш стих,
в чаршафите след нейните извивки,
страхувайки се – няма да си жив,
заспиш ли преди нея във завивките.
Възкръсвал ли си сутринта със вик,
пo-свят от всички божии завети.
От тази чаша тя ли също пи,
в която си налял на мене…
С цветето.
