Етикет: гласът на сърцето

 

Аз не съм грам причина да изгрява слънцето днес.
Зная, много врати зад гърбът си разпорих до рани.
Сгазих мравките дето живееха в двора ми с труд и със чест.
Всяка истина гръмнах от упор с ръцете си „праведни“.

Шиех черно в черницата и я кастрих преди да роди.
Бяла птица опита да литне в небето над мене,
с камък тежък прицелих се и я гледах с „невинни“ очи,
изравних я с‘земята и пречупих мига и́ без време.

Всяка обич дамгосах нахалост с безмилостен жест.
Често храних надежди с отрова преди да възкръснат.
Посред нощ негодувах над щастливото юлско щурче.
Посивявах безрадно и понякога само тъгувах.

Аз не съм грам причина да изгрява слънцето днес.
Но пък слънцето само за мене не беше обстойна причина,
да повярвам, че раните дето прикривам в света си злочест,
са достойни дори за нощта на една месечина.

 

 

Обаждам се, не защото те обичам,
а защото жадувам из теб да се стичам.
Трепериш ли, или телефонът прекъсва?
Усещам те…
Чуй ме, ЕЛА!
Ще те гушна!
Дишаш тежко…
Разнежва ме това стенание…
Обожавам мъжкото в теб заклинание,
обещанието, че в мен безбрежен
ще се потопиш, толкова тих – толкова нежен.
Ти ще тръгнеш тогава, когато óвреме
не се изпием до дъно, аз тебе – ти мене.

 

 

Телата ни се помиряваха дълго.
Телата ни се помиряваха мълком.
На ръбът на Вселената си обявихме война.
Тишината тежеше неистово.
Тишината горчеше от истини.
На арената, вместо шпаги, кръстосахме сърца.
Очите ти ме изгаряха като в Содом.
Очите ми те погребваха като в Гомор.
За да дишам трябваше да те изкрещя.
Ръцете ти ми отнемаха всичко.
Ръцете ми се превръщаха в нищо.
Всеки гръм между нас възкресяваше като жива вода.
Под луната се случихме истински.
Във войната изгубихме истини.
Всяка рана остави в душите ни прясна следа.
На ръбът на Вселената мислено
ти простих, много силно и искрено,
и телата се сляха в Едно,
за да правят Любов, не война!

 

Не съжалявам, ако съм пяла фалшиво, но от душа,
и в минорни акорди, ако съм разпъвала съдбата си.
От себе си не се отричам, и в тъма
намирам пътищата към олтарът си.
Не съжалявам, ако съм крещяла във нощта,
в любов отдала се на озверели хищници,
щом капчица живот съм им преляла, и така
спасила съм ги от жестоки истини.
Не съжалявам, ако в пъти съм предавана, до смърт,
ако преди смъртта са ме обичали до Бога!
Не съжалявам, ако съм умирала след необмислен скок.
Щом съм обичала – го мога!

 

„Нямало време“ – ми каза,
а сме се правили на деца.
След утре години ще вехнат в забрава,
телата ще стенат в печал.
„Нямало време“ – все още ме следва гласът му
след оня съдбовен, последен завой,
а Бога ми тъй се надявах да чуя:
„Любима, след утре аз пак ще съм твой“.

 

Намерил я е значи, тъй дочух,
и бил щастлив, усмихнат, и я гледал
в очите много влюбен. Даже чух,
че мислил за деца и дом със нея.
Дори със майка си разбрах я запознал.
Вечеряли навън – били приятелки,
харесала я много. За снаха
и сватба се говорело през лятото.
Живеели на същия адрес,
мансардата, която обожавах,
която обожавам и до днес,
където всички грешки му прощавах.
Забравил ме е значи, Боже мой!
Не ме разпитвай повече, не бива.
Разпитва ли ме всъщност, или не…
Защо ли ти разказвам…
Спирам.
Стига.

 

За кой ли път опитах да обичам друг,
да те забравя. Бог ми е свидетел.
Целувах с жар. Дори веднъж
помислих, че е Той…
не ми олекнаха дори нозете.
За кой ли път опитах да се любя с плам, с душа,
да се отдам докрай. Но Бог ми е свидетел,
как сутрините идваха с печал,
печал, в която гърчехме се в болка с Нея двете.
За кой ли път намирах Майстор да ми съгради
най-хубавият дом – широк, просторен,
но го прокълвах с тези две очи,
и само Бог мълчеше, за свидетел.
За кой ли път не исках да горчи
от чужди устни, от красиви думи.
Дочувах ги в далечното, уви,
това не бяха думите за мене.
За кой ли път в самотната ми нощ
вратата ще оставя вън да зее.
За кой ли път осъмвам до зори,
за кой ли път…
Сам Дявол да ме вземе.