За кой ли път опитах да обичам друг,
да те забравя. Бог ми е свидетел.
Целувах с жар. Дори веднъж
помислих, че е Той…
не ми олекнаха дори нозете.
За кой ли път опитах да се любя с плам, с душа,
да се отдам докрай. Но Бог ми е свидетел,
как сутрините идваха с печал,
печал, в която гърчехме се в болка с Нея двете.
За кой ли път намирах Майстор да ми съгради
най-хубавият дом – широк, просторен,
но го прокълвах с тези две очи,
и само Бог мълчеше, за свидетел.
За кой ли път не исках да горчи
от чужди устни, от красиви думи.
Дочувах ги в далечното, уви,
това не бяха думите за мене.
За кой ли път в самотната ми нощ
вратата ще оставя вън да зее.
За кой ли път осъмвам до зори,
за кой ли път…
Сам Дявол да ме вземе.
