Отново ми се стори,
че те виждам,
опрян на витрината –
на едно кафене.
Стигат ми толкова зрелища –
намаслени релси и безизразно небе.
В неподреденото ми жилище –
споменът за Теб – съсипан от недоверие
с торби под очите –
пие чаша горчиво кафе.
Фактът, че не ме убива –
този кошмарен филм,
прави ли ме по – жива,
преди да ме е спасил…
Вероятно перефразирам…
“ Любова ме прави сляпа! „
Мисля, че е дошло време
да си сложа сама очилата.
И докато разсъждавам –
като театрален критик,
всъщност осъзнавам, че те обичам!
Амин!
