Извезала съм ти знаме
от утрешните си надежди,
когато стигнем спирката
и се наложи да слезеш
преди да продължиш нататък
да го развееш силно,
за да останеш завинаги
в миналото ми – меркантилно.
Сега сме още тримата –
Аз, Ти и Бъдещото –
спомените от отвъдното
и няколко щипки лилаво.
Липсите да си вземеш,
ще ти направя кафе –
като закусиш – със него
да ги преглътнеш – по две.
Може би някой ще слезе,
а може и никой да не,
но все пак ще дойде време,
когато трамваят ще спре.
Когато това се случи –
не ме хващай – да падна!
Така или иначе не научих,
как да обичам „жадна“
