Телата ни се помиряваха дълго.
Телата ни се помиряваха мълком.
На ръбът на Вселената си обявихме война.
Тишината тежеше неистово.
Тишината горчеше от истини.
На арената, вместо шпаги, кръстосахме сърца.
Очите ти ме изгаряха като в Содом.
Очите ми те погребваха като в Гомор.
За да дишам трябваше да те изкрещя.
Ръцете ти ми отнемаха всичко.
Ръцете ми се превръщаха в нищо.
Всеки гръм между нас възкресяваше като жива вода.
Под луната се случихме истински.
Във войната изгубихме истини.
Всяка рана остави в душите ни прясна следа.
На ръбът на Вселената мислено
ти простих, много силно и искрено,
и телата се сляха в Едно,
за да правят Любов, не война!
