Когато свършат и последните мълчания
и дъното на времето пресъхне,
безмълвни ме заклещват отчаяния
и ми шептят за тебе – все за тебе още.
Разказват ми за тайните ти вопли –
накарали небето да вали,
а аз ги питам – Помни ли ме още?!
/ Дали ме помни Господи, дали… /
Изричам името ти някак крадешком
и си изреждам хиляди причини,
които да ме спират – на бегом
да се затичам към очите ти – безименни.
Когато свърши и последното мълчание
ще се превърна в бледа непозната,
тогава ще съм северно сияние…
сега обаче съм – парче от тишината ти.
…………………………………………………….
Но пък когато сам решиш да ме намериш,
зад сивото стъкло на самотата,
една цигара време ще те имам,
а после – не ми пука, за нататък.
Ще спра до теб бездумна – само твоя.
Секунда да Е, миг да Е – Живот!
Задрасквам мислите, които те очакват
и става страшно мълчаливо – като в гроб.
Дано израсне бяло – като в пролет,
на сън, на яве – в теб, във мен – на вред
в зениците ми парещи от спомени,
по залез слънце – тихичко да спреш.
Нали те има… Някъде си… Там…
На таз Земя, в градът – или оттатък;
Една цигара време е светът,
във който те бленувам и те чакам.
