Дотогава нищо нямаше смисъл.
Вятърът беше просто вятър,
морето вода, сърцето мускул.
Дотогава и дните се кълвяха орисани,
и си вадиха очите безумни.
Две чайки в небето летяха,
а то не беше небе, беше стръмно.
Всяка грачеше другата
и я кълнеше до тъмно.
Дотогава бях равна, вятърът беше свидетел,
залудо ми гонеше мислите,
пеейки най-страшната песен.
Но сега, от тогава до днес,
морето пак стана море,
дните нямаха задни помисли,
Земята отново имаше ос,
чайките летяха по двойки,
сякаш родени да бъдат завинаги
момчета и девойки.
А той, той беше до мене,
и аз гледах с неговите очи –
старата картина, но без сълзи.
Нямаше нищо грозно,
единствено красота.
Сърцето започна да бие,
не просто мускул –
ДУША.
