Прескача я светът, светът навън
се черпи със пороци и скандали.
От бивша нежност станал сляп и зъл.
– Поезия? Коя пък беше тази?!

Коварството замества гласове,
мълчейки се предаваме взаимно.
Какви ти мъдри думи, стиховѐ?
Каква поезия над тази урва?!

Сърцето ми не може да я спре.
Поезията, с камък на въжето,
отчаяна, превила колене,
надолу гледа, молейки небето.

„О, мила моя, ти къде сега, къде? “,
откъсва стон сърцето и ридае.
„Светът е лош, но ти си ми дете!
Какво ми причиняваш, рожбо, знаеш ли?

За тебе ми е утрешния ден,
аз как да продължа, ако те няма?
По-страшно от това? Че накъде?!
Сърце без думи си е жива рана“.

Поезията ми мълчи снишила глас
и търси във сърцето ми опора.
Очите й разплакани,
а аз, започвам вместо нея да говоря.