Когато вън крещи без глас луна
и чука по прозорците ти вятърът.
В ъглите диша тежко светлина,
дъждът изтрил е спомена за лятото.
Под нечий прицел щом си точно ти,
а в този миг е важно да живееш,
и молиш се на двете му ръце
да те прегърнат, вместо да се смеят.
Навярно имат нужда от злодей,
когото тази вечер да застрелят.
Какво като умирам – пей сърце!
След тебе светлината ще живее!
Стефка Стефанова, Маргало
