Изрисувай ме нежна и бяла,
както някога… Помниш, нали?
Всеки миг беше толкова цял,
всичко беше от сутрин мечти.
От очите ти лъхаше пролет.
Аз разлиствах, не беше илюзия.
Всяка клетка в душата ми огнена
ти познаваше… Чуваше музика.
А небето? А птиците? Ъгълът?
Две пресечки запазили тайни.
Нито бях, нито исках да бъда,
тази дето сега те отчайва.
Тази дето превърна се в есен.
О, как мразя студеното време!
О, как мразя да бъда без глас,
без усмивка, без тебе…
Ти си тук казваш, после мълчиш.
Аз крещя и в очите ти виждам,
тази грозна жена. Ех, очи,
де да можехте да излъжете!
Маргало
