Приседна есента пред моя праг.
Приглади рокля, смигна на цветята.
Докосна нежно малката леха
и рано – рано затанцува с вятъра.
През капките сълзливи на дъжда
видях очите и – до дъно мои.
Приличаше на мене есента,
усмихнах се – вратата и отворих.
Направих чай, а белите коси,
в главата ми наддадоха тревога.
– Прости им, есен моя – о, прости!
За тебе съм готова и не споря!
Попита за децата – за мъжа,
за моите надежди и копнежи.
Разказа ми – за зимата, студа.
Мъдрувахме. Осъмнахме разнежени.
И дума подир дума – осъзнах,
че цял живот съм тичала след нея,
че мен дори – за миг не ме е страх.
– О, есен моя, нека ти попея.
