Уморена от грижи, попрегърбена, тиха,
зад вратата отчаяно гледа.
На лицето и́ мъка се прокрадва нескрита;
наранена, отрудена, бледа.
Прегрешила пред Бога, чака свойта присъда;
между пръсти държи малък кръст.
Иска прошка от Господа, и очаква да зърне
дъщеря си по селския път.
А пък аз все не идвам, все си имам причини
да ме няма и днес у дома.
Майка знае – в сърцето си, че в живота си имам
много „важни“ житейски дела.
Майка знае – не пита, все така си мълчи
и на пейката сяда пред къщи.
Като минат комшии дълго бърше очи
във забрадката с черните кръпки.
Вечер пали кандилото и в сърцето с тревога
ляга кротко и чака деня.
Катинара отключва, като дойда, да мога
да си вляза сама у дома.
