Едно другарче ме повежда,
с усмивчица ми прави път.
През сажди гледа ме надежда,
а бесовете й пищят.
С любов ме глади по косата
това другарче с поглед благ,
а жителите ни оплакват,
ще кажеш свърши този свят.
Нахлуват в скритите ми тайни,
разголват всеки тъмен кът:
„Надеждата ми черна знае ли,
къде вървим, превила крак!“
Аз шепнешком успокоявам
разтупканото й сърце:
„Това другарче с поглед ярък,
повярвай, ще ни отведе,
сред всичката суетна пепел,
пред погледа на този град,
със своята човешка жажда,
ти само не върви назад!“
