Не вярвам в тази обич! Тя боли!
Разби сърцето. Мразя я! Разбираш ли?
По пътя си към теб видях войни,
превърнах се във кораб със пробойни.
Обичането ми / прости / го беше страх –
отчаяно му трябваше доверие.
И този навик все да съм до теб
тежи във нощите ми – като изкупление.
Но аз съм свикнала да те забравям,
а всъщност страшно искам да те има,
защото вярата ми сто пъти предаде –
надеждите ми. После си замина.
Сега сме само аз и то – сърцето ми.
Не чакам нищо – тихичко се губя,
посрещам като есен ветровете си
и им прощавам…
може би съм луда.
