Ти не тъжи…
Любов щом казваш има във сърцето ти,
защо тъжиш и рониш тихо сълзѝ?!
О, спри се, спри и погледни –
навън отдавна слънцето осъмна.
И то е като нас – насред нощта,
навярно нейде горко мъка рони,
невиждащо от тъмнината – с глас,
от който наболяват всички спомени.
Аз вярвам, че Луната го теши,
макар, че среща все не им е писана,
Луната то не вижда със очи,
но топлата му гръд е тя орисала.
И аз така. О, стига, не тъжи,
нали любов ми носиш в шепа с рози…
Подай ги, целуни ме, замълчи,
какво като е време да си ходим.
