Обичах го. По – много. Без причина…
През зимата, когато беше кубче лед.
Когато любовта в палто подмина го,
аз го обичах – миг така проклет!
Обичах го насред безпътици и истини,
когато от горчилки се пропи,
когато тишината сви във вестници,
и с тях огнището подклажда до зори.
Обичах го, когато жлъчно псуваше
живота си, съдбата си – света,
когато самотата изнасилваше,
и я разкъсваше до голо през нощта.
Обичах го… Обичам го до днеска
до всичко, до болезнено – до грях,
оставих му душата си гореща,
сега съм студ…
ужасен студ
и мрак.
