Понеже ти умееш да обичаш
със тази синя тишина в очите си,
а аз съм твоето единствено момиче,
ухаещо на дъжд и диви кестени.
Понеже ме изопваш всеки път –
избухваш ме и после ме създаваш,
реките ми са живи и текат,
осмислена съм – идвам и оставам.
Понеже ти умееш да обичаш,
а аз се губя в толкова обичане.
По дланите и пръстите ти сричам
със устните си своето завръщане.
