Разтапя до смола асфалта нов,
в косите си прокарва пръсти леко.
Градът се гърчи – става леко лош,
а тя е толкова красива – чак жестоко.
Отива й. Върви, като жена –
родила всеки грях до изначално.
Проблясва слънчевата светлина,
но се засрамва веднага във свойто цяло.
Небето и завижда: – Боже мой!
Буквално в коленете и се свлича.
А тя върви нанякъде сама
и отдалече и личи, че го обича.
Земята спира тук да се върти,
а любовта безумно и отива.
Не знам коя е. Може би си ти,
а може би съм аз…
Не ме презирай…
