Когато сме изгубили посоката,
и лазим като червеи в калта,
когато сме заплюли в гръб голготата,
и псуваме до грозно с мъст света.
Когато до агония сърцето си
сме били ядно, без да го тешим,
когато сме отричали безсрамно,
баща и майка, брат, сестра, любим.
Отровили със болката си хората,
с омраза любовта им заразим,
когато сме предали и природата,
и мислите си черни посребрим.
Отчаяни до дъното на пъкала,
пропаднали без име в пропастта,
остава да повярваме на хората,
и да положим във краката им глава.
Защото сред тъмата, светлината,
докосва всяко паднало сърце,
и всеки мил до гроб е на Земята,
за прошка щом повдигнем с теб ръце.
