Оголях.
Като есен съблякох душата си.
Не разбрах
как пораснаха вкупом децата ми.
Обеднях.
И последните ризи раздадох.
В нищета
се бичува най-гладната радост.
Разболях
всички мисли за светли надежди.
И в калта
проснах висшите Божи одежди.
Превъртях
през косите си молещо времето.
И сама
му надянах на кошмара си бремето.
Не тъжа.
Аз сега съм от всичко пó своя.
И в света
нямам нищо, за което да моля
