Ах – прости ми, че идвам неканена,
но усещах – ти също не спиш.
Бях наблизо,
и тъй – на минаване се отбивам.
Защо не крещиш?
Изгони ме!
Дори не ме гледай!
Не, не моля с очи да простиш.
Да приседна до теб?
Като в’ времето…
Не очаквам да кажеш…
Болиш.
Ти мълчи – аз живея в сърцето ти
и посоката все е – „насам“,
но се спънах във свойто съмнение
и нощта се превърна в скандал.
Вън зората почти зазорява,
аз – отчаян самотен нахал,
но се питам – защо си оставил
на вратата ключът?
… всъщност – знам.
