Всъщност – знам

Ах – прости ми, че идвам неканена,
но усещах – ти също не спиш.
Бях наблизо, 
и тъй – на минаване се отбивам.
Защо не крещиш?
Изгони ме! 
Дори не ме гледай!
Не, не моля с очи да простиш.
Да приседна до теб? 
Като в’ времето…
Не очаквам да кажеш… 
Болиш.
Ти мълчи – аз живея в сърцето ти 
и посоката все е – „насам“,
но се спънах във свойто съмнение 
и нощта се превърна в скандал.
Вън зората почти зазорява,
аз – отчаян самотен нахал,
но се питам – защо си оставил
на вратата ключът?
… всъщност – знам.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

  +  22  =  26