Когато теб те няма ми личи.
Излизам от съня си много тъжна.
Отварям ти да влезеш, но уви –
вината някак страшна ме прегръща.
Ледът не топли, знаех от преди.
Виновно ли е времето, което
във две ръце неистово мълчи –
строшило лятото фриволно на сърцето ми.
В зениците, където обещания
преди да се родят изтляха в огън.
Ужасна като истина болях,
компасите си взеха с мене сбогом.
Към нечий бряг понякога се случвам,
понякога луната ме посреща,
а ветровете спрели за почивка
във сенките самотни се оглеждат.
Но мен ме няма – времето мълчи.
Без теб обаче трудно ще се върне,
когато му е тъжно – му личи,
а аз изчезвам някъде напълно.
