Любовта ми към него ме изпълваше с чувство,
от което ми ставаше лошо,
и което изобщо не тръгваше мълком,
а крещеше в лицето ми пошло.
Из окопите тихо се криех с нагласата
да отмине и след него да дойде
обичта, за която бях чела във книгите,
да ме грабне и от там да ме вдигне.
Да прогони от моята земя закопняла
всяка нисша и вкисната тръпка,
да ме вземе в обятия чиста и бяла,
и да сложи в небето усмивка.
Постепенно се скърших и студът ме надви.
Там, в окопа е много жестоко,
и душата ранена боли и кърви,
изтерзана се гърчех до голо.
Стиснах зъби и всичко във мен се закле,
че дори да обичам до Бога,
че дори да го искам – а го искам! Но – не!
Ставам силна и бия тревога!
Любовта ми поскъсана, насинена, от днес
хващам здраво, поднасям и́ цвете,
поизтупвам сърцето си в нейна чест,
и си тръгваме заедно двете.
