Развързах си вързопчето с надеждите,
след утре вече няма да ми трябва.
Разменям всяка тръпнеща минута,
за глътка обич и едно очакване.
Понеже все на мен ще ми се случи,
да си мечтая кротко в някой ъгъл
и тихичко, почти незабелязано
ще се търкулне времето забързано.
Та, имам още за една измислица.
Нали и без това светът без мен
играе постановката “ Илюзия „,
а утре пак ще бъде ден.
Развързвам си вързопчето и тръгвам,
дошло е време вече да се случа.
Надежда ще раздавам до припадане.
Дано и аз все нещичко науча.
