Септември е.
Не го обичам.
Крадец на мечти.
И да ме упреквате – чувствам го.
Влезе ли септември, започва играта „да играем на мечти“.
Омагьосваме се, че чакаме Коледа, примерно…
Ще е канела, печено, плетени чорапи, тиква. Ще купуваме подаръци, ще подреждаме дома и близките си, в опит за грижа.
АЗ ОБИЧАМ МОРЕТО!
Онова синьо не ме кара да си представям празник, то Е празник, вика ме, иска ме – с едната ми риза на гърба и чехли в ръката, и не е нужно да опаковам любов под форма на подаръци. Морето подарява СВОБОДА, разопакована сред синьото на вълните си, с мечти, посипани по дъното. И не е нужно да украсявам скелети на коледни дръвчета за да почувствам празник под тяхната гибел. Дълбокото синьо не иска нищо, иска само мен! САМО МЕН!
Мое синьо, ще те дочакам ли до другото лято…
Маргало се чувства тъжна.
