Не раздадох ли всички надежди – О, Господи?!
Колко ризи кажи, ще ми вземеш…
Колко дупки по пътя покрити със пясък
си приготвил в света…
Все за мене ли?!
Колко хора ще плюят в лицето ми още…
Колко още пищови в челото?!
„Бяха малко“ – ще кажеш – „Можеш още и още!“
Не, не мога.
Валя сред небето…
Да, съгласна съм, всичко си има причина,
а причини с лопата да ринеш.
Ти ме учиш – прощавай им, и ми казваш: „Смирение!“,
а ме хвърляш сама насред зимата.
Не пожънах ли ниви натежали от лято,
не теших ли сълзи закопнели.
Не раздадох ли всички надежди – О, Господи!
Не заслужих ли своето време.
