Не бях компас за никого в живота,
ни оправдание за дом и път.
На ни един не станах и голготата,
за ни една душа не бях светът.
И ризите ми две все тъй са сгънати,
на ничий гръб не върнаха покоя.
Не спря отруден никой пред вратата ми
и пясъчните кули са си мои.
А вярвах сляпо с първия си дъх,
че мога да съм в този свят прибоя,
на нечия вълна да съм брегът,
докосне ли ме – да простена „Моя!“
