Безгрижна птица, влюбена в деня,
кръжеше над дървото меродавно.
Бродираше небето със крила,
свободния си дух и порив, жадно.
Листата на дървото с много страст,
дъгата във простора отразиха.
Дърво и птица, в хармоничен танц,
Земята със Небето просълзиха.
Но стана есен…
Хладни ветрове,
оголиха премръзналите клони.
Дървото се сниши, за векове,
опря чело в пръстта, и проговори.
– Не мога да ти бъда вече дом,
с любов да те прегръщам и целувам.
Тече вина по моето стебло…
На юг отлитай, аз ще те сънувам.
Една сълза повлече цял порой.
Изви акорди северният вятър.
– Не тръгвам никъде без тебе, мили мой! –
сниши се до стеблото, и заплакаха.
