Псувах мрака в един коловоз,
наранявах без дъх сетивата си.
Крадох обичи, чувства – любов,
междувременно гледах децата си.
Много гари заплюх на инат,
криех своята жалба за бягство.
Измалява ли луд? Луда бях,
и безчинствах с душата си бясно.
Колко много пребити мечти
във сърцето си връзвах на халос.
Хора, улици, сгради – съдби,
някой падна убит в свойта младост.
Побелях и приведох очи
към земята – да се помоля.
Плюх си в пазвата – и на пети,
замълчах, че кому да говоря?!
Духна вятър – нададох отбой,
в коловоза е някак си страшно.
Стиснах зъби като герой,
осъзнала, че тук ми е тясно.
