Понякога изгубвам светлината си
и сякаш влизам в ниски измерения.
Насилвам като блуден мъж душата си
и в тъмното седя от цяла вечност.
Понякога съм сляпа за нещата,
минавам върху тях и ги прегазвам.
По-лоша съм от град със смерч и вятър,
по-лоша от потоп във свят без нежност.
И в ничии очи не виждам пътища,
навсякъде е чуждо и далечно.
Мириша на абсурд и гладни кучета,
и повече от черното съм черна.
Сърцето ми – с фалшиви документи,
адресът му е хладният ми труп,
актьорски се прикривам в женска тленност.
По дяволите – аз съм тъжен луд!
Застинала в очакване за Коледа,
от стогодишен съд да се събудя,
голямата любов да ми е първата.
До всичко да съм бяла – и да Бъда!
