Тежи, когато Слънцето откаже,
да сгрее вледенените ти вопли.
Преди да срещне погледът ти влажен,
и се отдръпне в облаците топли.
Без лъч надежда – огън догорява,
и всичко е до писък отчуждено.
Очи и улици адреси не познават,
жени и прагове бездетни жално стенат.
Тежи и тегне всяка прясна мисъл,
до лакти омърсена от пороя,
на дяволския, алчен, жлъчен смисъл:
– Не искаш Светлина? О, значи Моя!
Бесилката тежи, като предател,
след сластни обещания за обич.
Ела да се измъчваш с мен, Приятелю!
Поспри пред моя праг! Не ме тревожиш!
