Не винаги е време за поезия,
било е време на войни,
на тъмно минало и на агресия,
на много страшни рани и вини.
Най-дългите ми нощи са белязани,
а аз стоях зад тънките стъкла,
в най-тихите контури на душата си
се молех силно: „Господи, ела!“
И Той дойде – очакван, с гръм и трясък,
и сякаш пред земята коленичих.
В косите ми видя, че съм пораснала,
а аз дори не знаех да обичам.
Отвъд стъклата – дъжд и сиви облаци
и много тънка, лунна светлина,
и покриви без крясъци на гларуси,
в асфалта – тъмна нишка самота.
„Не винаги е време за поезия! –
ми каза Бог и после замълча. –
Заслушай се във пулса на Вселената
и отвори. Тя носи тишина.
А ти си Обич, повече от вчера,
и повече от Цялото дори.
По нежната извивка на сърцето ти,
днес някой ще открие Мен. Нали? “