Бреговете отмиха всеки спомен за теб,
над вълните приседна мъглата.
Есента се пробуди – вятър духна студен,
разсъблече до голо земята.
Самотата прокрадна се из зад всички ъгли,
пропълзя между улици, сгради.
Изненада ме в гръб и попита: – И ти? –
после тъжно цигара запали.
Седнах точно пред нея – и очи във очи
исках нещичко мило да кажа.
Самотата ме стрелна и простена: – Мълчи!
В този миг се разплака паважът.
В този миг осъзнах, че със нея сме две
и не бива да бъда нещастна,
ще делим по цигара, ще направя кафе.
Самота, аз съм тук – няма страшно!