Самотата му отива, като есенен дъжд,
като пролетна нива – затъгувала ръж.
Самотата в очите му влажни дири тъче,
като тъжното синьо в ноемврийско море.
Самотата целува го много нежно в нощта,
с него пуши цигари и посреща деня.
Той за нея до края е на всичко готов,
да се врича на друга е игра на белот.
Самотата в сърцето му бие в мъжката гръд,
в сън надежди събира и ги дава на съд.
Рони морския пясък, плаче като дете,
той я псува: „Проклятие!“ – после пак я зове.
Самотата отива му, като роля от филм,
като бяла магия, като огън и дим.
Дните му е калесала – да е сам на света,
като вятър планински и непита вода.
На ревера му белег е от продажна сълза,
пред света е белязала мъжката му съдба.
Като стил от „Армани“, като старо златó
самотата отива му и го пази от зло.
