Този глас я дразнеше неимоверно силно и дращеше върху сетивата й, като нокти върху ламарина. Идеше й да протегне ръка и да го задуши в гърлото, откъдето се раждаше, преди да е издигнал вибрацията си към небцето, което му даваше сцена за изява. Мразеше този глас, наглед обикновен, но нея можеше да умопомрачи до степен да извърши убийство, за да се отърве от него. Уродлив и до болезненост неприятен.
„Виж се само, несретнице!” – сякаш бе решил да я унижава, докато не получи поредната си доза наслада от разкъсващо я на парчета нервно и превъзбудено състояние, и не млъкваше, като я застрелваше с поредния звук, издигнал се от устата на притежателя си заплашително.
Можеше да го убие. Протяга ръка и го изважда от леговището му. Можеше и още как! Само, ако не млъкнеше…
„Неудачница!” – гадният дращеш плазмодий достигна за пореден път до ушите и.
От прозореца долетя звукът от преминаваща кола, на която и се искаше да се хвърли, за да избяга.
И в този момент осъзна, че няма избор. Гласът изригваше от самата нея. От някаква забравена дълбина на душата й, която се правеше, че не съществува и винаги щом усетеше ноктите му по ламаринените си нервни окончания, запушваше вътрешните си сетивата и слагаше забранителни знаци за опасен участък на пътя. Лавираше внимателно по завоите на същността си, и не след дълго успяваше да избяга, скрита по околовръстните местенца на мозъчната си кора.
Тази вечер параванът й за бягство, бе масата за вечеря. Уханието на пиле с ориз и направи много добра услуга, като незнайно поради какви причини ухаеше доста апетитно, а парата около чиниите привличаше вниманието на всички около себе си. Как се получи, идея нямаше. Докато го приготвяше, беше във всяко едно друго измерение, но не и в това тук – до печката, която се намираше на постоянния й адрес по лична карта. На адреса, където я водеха: не дотам добра жена, що годе прилична майка и не съвсем лоша домакиня.
Справи се, имаше ядене, имаше своя спасителен остров. Всички щяха да утолят глада си и нямаше да се сетят за пореден път да надникнат в нейния край на масата, за да осъзнаят, че всъщност липсва. Физическото й присъствие, заедно с едно пиле с ориз им бяха достатъчни доказателства, че всичко в живота им е наред, и нямаше да я заподозрат в предателство. В ужасното й, пъклено деяние, че не е част от тази картина твърде отдавна. Някаква невидима сила й помагаше да не я хванат.
„Кого си мислиш, че лъжеш!” – изкряска изневиделица проглушително душевния й тиранин за миг. Тя грабна чиниите и го цапардоса с тях върху покривката от рози, които сякаш прокървиха по белите ивици, и обагриха млечно-бялата й шия.
