Автор: Маргало

Последното „Обичам те!“
ми го дадоха срещу касова бележка.
Последвалата ревизия не уточни липси.
Пито — платено.
Обаче, нѝ беше заситена жаждата — нѝ глада.
Данъци предстоят.
Откъде накъде аджаба, и коя бях аз
да не се вписвам в общия ред.
“ — Тука има закони!“ —
знае явно, негодникът клет!
Кочанът ми е на привършване, ако някой ще ми се обяснява в любов,
последен шанс за сделка.
“ — На мен нищо даром не ми дадоха в този живот!“ —
хлипаше гневно и някаква
тросната лелка.
Не ми казвай „Обичам те!“,
нямам касов бон.
Ще ми направи животът ревизия,
ще бъдат зачислени липси,
и тъй по общия ред,
ще ме осъдят:
„Алчен и дребен човек!“

Най-злокобно нощта заприлича на истина,
и приклекна над стръмната урва,
а отдолу скимтеше с дрезгав плач любовта,
като долна, отритната курва.
Колко подло сънят се изниза на пръсти,
подминавайки ъгъла в тъмното.
Две пресечки надолу скри се в първата къща,
замаскирвайки пътя за връщане.
Гневно лаеше псе
и животът се сви на кълбо, вместо него наострих бодлите си.
Чувах ясно как диша незаспалото зло,
а под урвата стенеше „всичкото“.
Никой вече не спи,
ала никой не ще и да чуе,
как онази скимти,
и залостваха всички пролуки, и пиеха.
А нощта се изплези безизразна горе — на урвата,
и заплю любовта във очи:
“ — И без тебе светът се върти!
Чу ли малка, разглезена курво?!“
Чу ли свят?! Ти не спиш,
не защото голям си и пиеш,
а защото от ляво, тъй свирепо боли,
ала ти не признаваш, и криеш.
Гневно лае вън псе,
без стопанин, без хляб,
без постеля,
даже ТИ не ще спиш тази нощ,
с оправдание, че е неделя.

Той внезапно порасна
и не вярва във мене, признава си.
(по стъклата се стича безгласно разтопеният дъжд).
Мелодрами и рими детински го дразнели,
от любов не се губел —
имал дупе за трудния път.
Проверява дали го разбирам под вежди,
и ме мъмри —
(аз блуждая и треперя от студ),
и отпи от бутилката бира с такава любов (между мене и нея),
че до днес не разбирам как изобщо оказах се тук.
Спрях неволно да дишам,
но четях по ъглите на устните.
Режещ нож във очите му,
гилотира любовта изведнъж.
Бе пораснал наистина,
и предложи ми хапче за нервите
(и отпи със надежда, повтаряйки още веднъж).
Аз се давя без дъх, сред опадали есенни кестени,
ако спра да отдъхна, ще се спре ли Земята за миг…
За да мога да скоча…
Бездиханно погълната в мрака,
да остана на себе си вярна
след него…
— СПРЕТЕ, МОЛЯ ВИ!
АЗ БЯХ ВСЪЩНОСТ ДО ТУК!!!

Откакто се помня те чакам,
нарамила всички по-раншни несъстояли се срещи,
с цялата ми непревземаемост,
загубена в норми и странни явления,
да превърнеш в НАЧАЛО, края.
Да накараш мислите ми да спрат да подслушват съмнения,
да ме убедиш, че мечтата СЕ СБЪДВА, без компромис.
Да не зависи от мене материята,
ДА МЕ СПОИШ в себе си, с ОБИЧ.
Откакто се помня те чакам…
Времето да развържеш в косите ми,
всичко да изчезне миг по миг.
Своя ДА БЪДА на себе си, в дланите ти да се търкулна,
да бъдем смешни отстрани…
Недочакан мой, ДОМ И ХОРИЗОНТ!
За всички мои пътища непоети
да си причината,
ЧЕ ОТКАКТО СЕ ПОМНЯ ТЕ ЧАКАМ.

Аз, със своята тъпа бездарност,
и за убедителност на всички —
подвързана по азбучен ред и подразбиране,
коварно създавам стихове,
с подозрение за автентичност.
А кадърните кроят седем пъти и чак тогава режат,
душевната им фасада — прилична,
надничам зад нея — невежата,
надничам и не разбирам…
Някакво анархично, настръхващо тъпоумие ме обзема,
докато рухна безсилен, кой знае къде,
и прецакам системата.
Разсадник съм на вторични белези и съмнения,
люпя недоверие и гриза факти.
Аз — със своята тъпа бездарност,
спънато сърцебиене — грам багодарност.
С мътни сенки от миналото,
никакво лично отношение към мечти,
с противоречия хиляди,
без някой да подозира,
деформираният ми характер назъбен,
докато рухне и онемея,
с тревожни симптоми, безмълвно
Ви питам:
“Вие знаете много, къде е?!”
Не искам злокачествено да се блъскам в причината,
частица от общия прах.
Праведни — искам да Ви попитам Вас, знаещите?
“Къде е?!”
Къде е онова седем пъти мерено и
един път само рязано, плът от плътта Ви,
пожълтяло от времето, старомодно изглеждащо
тъй простичко —
ЩАСТИЕ?!
Моят живот — уморен и потен,
на хълма сега почива
до камъка на Сизиф…
дано да знаете отговора,
дано го има…
да разбера накрая, защо съм жив.

Пакет със семки, плюс диван,

и вече трети филм по-ред.

Ще каже някой:

“Тия двамата съвсем не са “У РЕД!”.

При тая строга изолация,

насред световен ред и глад,

да чоплиш семки с някого,

Е равно на ЛЮБОВЕН СВЯТ!

Е равно на ДА ИМАШ ВСИЧКО!

Сред тоя карантинен свят,

ще каже някой “ТИЯ ЧУПЯТ РЕКОРДА ДА СЕДЯТ У ТЯХ!”

Ще възроптае друг — “Накриво

отива този свят ЯЗЪК,

и вместо да роптаем дружно,

ТЕЗ ДВАМА СЕМКИ СИ ЯДАТ!”.

Пакет със семки, плюс диван

четвърти филм дочаква ред.

Разбира се — АЗ НЯМАМ СРАМ!

Днес имам всичко!

ИМАМ ТЕБ!