MARGALO
Аз няма да падна. Обичам калта,
познавам я още от малка.
Баща ми показваше често със власт,
жена ли си – тъпчат те: „Мамка ти!“
Години облизвах от устните кал,
а нощем болеше до фибра.
Но аз се научих, смиря ли се, знам,
един ден калта става глина.
Прощавам ти. Нищо, че силно боли,
аз пак те обичам, повярвай ми.
Когато прощавам светът е красив,
защото го гледам с душата си.
Няма как да не бъда щастлива, когато приятели пътуват километри разстояние за да ме видят и прегърнат. Вчера беше един от онези изпълнени с обич дни, в които някой просто така, уж случайно идва и ти засвидетелства доверието и обичта си.
Благодаря ти, Диди ! Ти винаги ще имаш специално място в сърцето ми!
Току-що изгледах репортаж на БНТ, че се подобрявали още повече здравните грижи в града, в който съм в момента, и съм меко казано… няма да кажа бясна, ще използвам думата объркана. Преди 10 дни лежах в болницата тук. Ще спомена само, че нямаха памук, за да ми бият инжекциите. Нямаше дори одеяла. Предложиха ми да ми сложат абокат, да ми прелеят системите, да ми бият инжекциите, да си направя процедурите, след което да се прибирам, а на другия ден отново да идвам в 7 часа сутринта за визитация. Друг е въпросът, че визитацията минаваше чак към 13 часа, а до него момент в отделението присъствие на лекар, трудно биваше забелязвано, при положение, че беше едно от най-кризисните отделения в болницата, където лежат пациенти с мозъчен инсулт и неврологични проблеми. Когато евентуалната визитация станеше факт, тя протичаше по следния начин: лекарят гледаше в тавана, докато сестрата обясняваше състоянието на пациентите в стаята и накрая казваше „Каквото са решили, това да й правят“. Та предполагам всекидневното ми прибиране е било наложително, предвид невъзможността на болницата да издържа пациентите си, най-малкото откъм битов характер. Едва ли имаха възможност да ми дадат одеяло за през нощта, храна, а и защо да не спестят от ток и вода примерно. Аз, разбира се, нямах нищо против. Когато дойде време да ме изпишат в един съботен ден, в отделението липсваха всички лекари. Беше събота, но на мен ми бе казано предния ден да се явя за изписване. След няколко часово чакане в коридора, сестрата ме извика, поиска ми личната карта за да ме чекира, и ми каза да си платя болничния престой, който възлизаше за дните, в които бях лежала там по пътека на здравната каса на еди колко си лева. Отказах. Развика ми се. Това, че съм била осигурена нямало значение. Попитах ги: „Но нали вие ми казахте да не спя тук и да не ползвам базата?“. Оная ми се разкрещя, започна да ме обижда и така… Не ми дадоха епикриза, рецепта – нищо. В момента си седя „излекувана“ вкъщи и не мога да спя по цели нощи от болки. Предполагам, че нямат търпение да ме видят и да ми окажат отново първа помощ. Не знам кой е крив, кой е прав… Като се замисля, че и до пръстови отпечатъци ще опрем, ми се повръща… Искам да спомена и за постъпването ми в болницата: в тежко състояние се замъквам в спешното отделение, излиза дежурната лекарка и ми казва: „Идете на кабинет в поликлиниката!“. След едночасово обикаляне и молби да ме прегледа някои от кабинет на кабинет, поради причина, че денят е понеделник и пред лекарските кабинети е засипано с хора, които не си даваха реда, се връщам отново в спешното, и отново започвам да се извинявам и да се моля, като обяснявам, че се чувствам много зле, лекарката ми отвръща: „Тя ми дошла на крака и била зле! Айде бе!“
P.S. Ще спестя какво й чуха ушите, нищо, че изглеждам нежна и беззащитна, но веднага бях настанена в отделение.
Та това е БНТ! Правете си фалшивите филми, не знам обаче кого залъгвате…
Представяме Ви проекта Manu, който има за цел да покаже многообразието от български таланти. Желанието ни е да споделим творчеството на български творци в областта на литературата и визуалните изкуства.
Краси Танев – фотограф и Маргало в проекта – ТУК
И страницата във фейсбук – ТУК
Маргало в проекта Manu:
Имате ли въпроси, колебаете ли се за нещо, директно ги отправяйте към него. Пробвах веднъж, затворих очи и му казах: „Ти си тялото нааа Боряна!” и коремът веднага ме преряза, а устните ми се изкривиха нагоре в някакво подобие на усмивка. Когато обаче му казах собственото си име, то козирува и нищо никъде не потрепна. Казвах истината! Та така, имате ли въпроси – отправяйте ги директно към тялото си.
„Искам ли това? Добре ли се чувствам тук? Щастлива/щастлив ли съм сега?” – попитайте го, и на секундата ще усетите някъде в себе си да пулсира отговорът. Няма заблуди, няма илюзии, и ако живеете срещу него, то ще ви „отмъсти”. Е, не точно, но като малко дете ще започне да се тръшка, да се разболява и да ви кара да изоставате по житейския път на дните си, белким чуете, че то не е съгласно с решенията, които вземате или сте взели против себе си, и това е неговия начин да протестира и опонира срещу вас. Рано или късно ще легнете на легло и наистина няма да продължите, или пък ще се замислите и ще промените някои неща около себе си и тогава тялото ви ще е щастливо заедно с вас. С няколко думи – ще сте на единия бряг на реката, ръка за ръка.
За съжаление, убедена съм, че в такива случаи и положителното мислене няма да ви помогне!
Когато вървите против себе си /не знам за простата на мъжете нощно време/, но тялото ще ви алармира на 100%!
Против себе си човек може да върви, но против тялото си – НИКОГА!
Такава ме обичай –
имаш само мене.
Във този миг,
във този час –
Сега!
С тъга не ме обличай –
с обвинения.
Прощавай ми,
единствен Ти
в света.
Защото те обичам
съм различна.
Във този свят,
на таз Земя –
Во Век!
Целувай и прегръщай
безнадеждно.
Боли те,
но без мене –
няма Теб!
